Дълги години вярвах, че ако имаме голяма вдъхновяваща идея (КАКВО), все някак си ще се намерят хора (КОЙ), които да я споделят, да я прегърнат и да работят всеотдайно за нейното постигане. И беше приблизително така. Фирмата вървеше добре. Но аз исках да върви отлично. И това, което не достигаше бяха правилните хора. Оказа се, че да намериш правилните хора не е нито лесно, нито бързо… А когато колелото се върти нямаш време да чакаш правилните хора – назначаваш, каквото има на пазара. И след време – жънеш, каквото си посял. Но, хората не са виновни. Нещо друго не е правилно скроено.
Някъде през 2004 г „срещнах” книгата на Джим Колинс „Пътят към величието”. Книгата е резултат от 15 000 часово изследване на тема как добри фирми могат да бъдат превърнати във велики. Според Джим Колинс първото, което са направили лидерите, преди да поведат своите компании по пътя на величието не е било първо да подкарат автобуса (да създадат визията), а после да събират пътници за него. А точно обратното. Лидерите обяснили своите действия така: „Вижте сега, аз всъщност не знам къде би трябвало да стигнем с този автобус. 
Но едно знам със сигурност: ако качим подходящите хора в него, ако ги настаним на точните за тях места и ако свалим тези, които смятаме за неподходящи за нас спътници, няма начин да не ни светне как да стигнем до някое страхотно място.”
Но едно знам със сигурност: ако качим подходящите хора в него, ако ги настаним на точните за тях места и ако свалим тези, които смятаме за неподходящи за нас спътници, няма начин да не ни светне как да стигнем до някое страхотно място.”Лидерите, постигнали забележителни резултати в продължение на десетилетия имат ясно разбиране за три истини:
Първата е, че ако започнем с въпроса „кой”, а не с „какво”, ще ни е по-лесно да се адаптираме към промените в нашия динамичен свят. Помислете какво би станало, ако хората се качат в нашия автобус заради крайното местоназначение (визията, голямата цел на фирмата), но по средата на пътя нещо непредвидено налага да промените посоката? Част от хората ще поискат да слязат, други ще се опитат да ви разубедят – все проблеми. Докато, ако хората са се качили в автобуса, защото харесват спътниците си те биха си казали: „Щом се налага да сменим посоката, в името на по-голям успех – чудесно, няма проблем. Напред!”
Втората истина е, че ако сме качили в автобуса подходящите хора, въпросът за мотивирането и управлението им до голяма степен отпада, защото те ще се самомотивират и ще се трудят всеотдайно, водени от собствения си стремеж да бъдат част от създаването на нещо велико.
Третата истина е, че ако сме напълнили автобуса си с неподходящите хора, ще е съвършено без значение дали сме открили вярната посока – пак няма да имаме велика компания.
Колкото и велика да е визията, тя ще е безсмислена, ако нямаме велики хора, с които да работим.
Разбира се, нищо не е толкова просто в практиката. Ето, сега например, имам десетина качествени колеги, с които искам да поема в нова посока, но се оказва, че автобусът е 5 местен. Кого от тези „златни“ хора да взема? А останалите ще чакат ли да си купим по-голям автобус или животът ще ги пръсне по всички краища на планетата? Няма пълно щастие и човек не може да има всичката сполука на света.